Пенчо Славейков
През август 1911 г., след като е освободен първо от поста директор на Народния театър, а след това и от този на директор на Народната библиотека в София, огорчен и унизен, Славейков напуска България. Заминава за Швейцария, където го посреща поетесата Мара Белчева, негова спътница в живота от 1903 г. Тамошният климат обаче влошава крехкото му здраве и скоро двамата решават да се преместят в любимата на поета Италия. Установяват се в Рим. За живота им във Вечния град след години в статия в списание „Завети“ разказва Стефан Мокрев, писател и дипломат. Той се сближава с проф. Г. Киалво – най-близкият приятел на двойката в Италия. Бащата на професора е бил на служба при кралския двор, знаел добре български и през 1903 г. е командирован в двореца в София, където пристига със сина си. Двамата намират топло гостоприемство навсякъде из страната. До края на живота си проф. Киалво питае добри чувства към България, общува с българите в Италия. Той се запознава със Славейков и Белчева десетина дни след пристигането им в Рим. Настаняват се на втория етаж на къща на улица „Boncompagni“. Обстановката е повече от скромна – разполагат само с една ъглова стая, която служи за спалня, гостна, работен кабинет, та дори и кухня. Проф. Киалво става учител по италиански на Пенчо.
Неговата голяма любов към италианския език му дава възможност за кратко време да се ползва от италианската литература. Славейков ставал обикновено в 8 – 8,30 ч., преглеждал писмата си и нещата си до 10 – 12,30 ч., след което отивал у проф. Киалво да продължат уроците и да се разходят. След 16 – 16,30 ч. Пенчо пишел стихове или диктувал на Мара Белчева бележки по „Островът на блажените“. По-късно Пенчо прави опити да пише и на италиански. Любимите места за разходка на поета в Рим били Колизеумът и парка на вила Боргезe, посещавал често библиотеката „Виктор Емануил II“. Събирал материали и търсел документи. Към края на живота си той започнал да прави изследвания във Ватиканската библиотека. Издирвал материали за преговорите между цар Калоян и папата. Докъде са стигнали неговите проучвания, не се знае. Животът на двамата наши поети в Рим правел
впечатление с взаимната любов, голямата привързаност и сътрудничество при работата.
Много често проф. Киалво ги заварвал, когато Пенчо диктува на Мара откъси от „Кървава песен“ или бележки за поетите от „Островът на блажените“ – превеждани на френски език от Мара Белчева.
Славейков и Киалво често разговарят за България. Професорът разказва на Стефан Мокрев следното: „Не знам дали вие цените достатъчно Пенчо като поет, но той говореше прекрасно и увличащо. Когато заговаряше за България, очите му пламваха. Гласът му ставаше трептящ и топъл. Бастунът му шареше по земята. Защото Пенчо обожаваше родината си. Но същевременно мразеше съвременниците си. Смяташе ги неспособни. Особено беше злъчен към управниците на България.
- Те са толкова плитки и дребнави - казваше неведнъж Пенчо - че не могат да разберат историческата роля на българите. Етнографическите, исторически и географически данни на българския народ, разпилян по чужди страни на Балкана, ще бъдат погубени от тези прости хора. Дано поне отчасти схванат, че България трябва да заеме голямо място на Балканите, и не проиграят съдбата на народа“.
Пенчо Славейков имал особена слабост както към сладкишите, така и към децата. Синът на г-н Киалво си спомнял добре куция български поет с брадата, който оставя възрастните, за да играе с малките в детската стая. Помнел още, че синьора Мара много често му правела забележки да остави децата на мира и да не яде много сладкиши, на което Пенчо отговарял:
- Какво да правя, когато и едните, и другите са толкова сладки…
Неведнъж творецът изказвал пред приятелите си съжаление, че няма деца.
В началото на 1912 г. Славейков получава известие от Швеция, че е предложен за Нобелова награда за литература от Алфред Йенсен. Здравето на Пенчо започва да се влошава и да тревожи близките му. Лекарите го съветват да отиде на планина. Пенчо и Мара решават да заминат в Брунате при Лаго ди Комо. На 5 юни се настаняват в скромна стаичка на хотел „Bella Vista“.
На 9 юни Славейков се почувствал зле и в 3 ч. през нощта вика вярната си спътница, казвайки ѝ „Зле съм, наближава края…“. На сутринта идва лекар, който прошепва: „Късно е вече!“. Казват, че е същата, като тази, която изрича Гьоте на смъртния си одър:„Светлина“!
През август 1911 г., след като е освободен първо от поста директор на Народния театър, а след това и от този на директор на Народната библиотека в София, огорчен и унизен, Славейков напуска България. Заминава за Швейцария, където го посреща поетесата Мара Белчева, негова спътница в живота от 1903 г. Тамошният климат обаче влошава крехкото му здраве и скоро двамата решават да се преместят в любимата на поета Италия. Установяват се в Рим. За живота им във Вечния град след години в статия в списание „Завети“ разказва Стефан Мокрев, писател и дипломат. Той се сближава с проф. Г. Киалво – най-близкият приятел на двойката в Италия. Бащата на професора е бил на служба при кралския двор, знаел добре български и през 1903 г. е командирован в двореца в София, където пристига със сина си. Двамата намират топло гостоприемство навсякъде из страната. До края на живота си проф. Киалво питае добри чувства към България, общува с българите в Италия. Той се запознава със Славейков и Белчева десетина дни след пристигането им в Рим. Настаняват се на втория етаж на къща на улица „Boncompagni“. Обстановката е повече от скромна – разполагат само с една ъглова стая, която служи за спалня, гостна, работен кабинет, та дори и кухня. Проф. Киалво става учител по италиански на Пенчо.
Неговата голяма любов към италианския език му дава възможност за кратко време да се ползва от италианската литература. Славейков ставал обикновено в 8 – 8,30 ч., преглеждал писмата си и нещата си до 10 – 12,30 ч., след което отивал у проф. Киалво да продължат уроците и да се разходят. След 16 – 16,30 ч. Пенчо пишел стихове или диктувал на Мара Белчева бележки по „Островът на блажените“. По-късно Пенчо прави опити да пише и на италиански. Любимите места за разходка на поета в Рим били Колизеумът и парка на вила Боргезe, посещавал често библиотеката „Виктор Емануил II“. Събирал материали и търсел документи. Към края на живота си той започнал да прави изследвания във Ватиканската библиотека. Издирвал материали за преговорите между цар Калоян и папата. Докъде са стигнали неговите проучвания, не се знае. Животът на двамата наши поети в Рим правел
впечатление с взаимната любов, голямата привързаност и сътрудничество при работата.
Много често проф. Киалво ги заварвал, когато Пенчо диктува на Мара откъси от „Кървава песен“ или бележки за поетите от „Островът на блажените“ – превеждани на френски език от Мара Белчева.
Славейков и Киалво често разговарят за България. Професорът разказва на Стефан Мокрев следното: „Не знам дали вие цените достатъчно Пенчо като поет, но той говореше прекрасно и увличащо. Когато заговаряше за България, очите му пламваха. Гласът му ставаше трептящ и топъл. Бастунът му шареше по земята. Защото Пенчо обожаваше родината си. Но същевременно мразеше съвременниците си. Смяташе ги неспособни. Особено беше злъчен към управниците на България.
- Те са толкова плитки и дребнави - казваше неведнъж Пенчо - че не могат да разберат историческата роля на българите. Етнографическите, исторически и географически данни на българския народ, разпилян по чужди страни на Балкана, ще бъдат погубени от тези прости хора. Дано поне отчасти схванат, че България трябва да заеме голямо място на Балканите, и не проиграят съдбата на народа“.
Пенчо Славейков имал особена слабост както към сладкишите, така и към децата. Синът на г-н Киалво си спомнял добре куция български поет с брадата, който оставя възрастните, за да играе с малките в детската стая. Помнел още, че синьора Мара много често му правела забележки да остави децата на мира и да не яде много сладкиши, на което Пенчо отговарял:
- Какво да правя, когато и едните, и другите са толкова сладки…
Неведнъж творецът изказвал пред приятелите си съжаление, че няма деца.
В началото на 1912 г. Славейков получава известие от Швеция, че е предложен за Нобелова награда за литература от Алфред Йенсен. Здравето на Пенчо започва да се влошава и да тревожи близките му. Лекарите го съветват да отиде на планина. Пенчо и Мара решават да заминат в Брунате при Лаго ди Комо. На 5 юни се настаняват в скромна стаичка на хотел „Bella Vista“.
На 9 юни Славейков се почувствал зле и в 3 ч. през нощта вика вярната си спътница, казвайки ѝ „Зле съм, наближава края…“. На сутринта идва лекар, който прошепва: „Късно е вече!“. Казват, че е същата, като тази, която изрича Гьоте на смъртния си одър:„Светлина“!