Асен и Илия Пейкови
На входната врата на Рим – летището във Фиумичино, се намира една изключителна българска следа – девет метровата бронзова статуя на Леонардо да Винчи, дело на българския скулптор Асен Пейков.
В непсредствена близост до Колизеума се намира малко площадче, носещо неговото име, а в известното и най-старо Кафе Греко на via Condotti, можете да видите паметна бронзова плоча, свидетелство за признанието към този наш артист.
Борбеният и жадуващ за справедливост характер на Асен го кара да вземе активно участие в освободителните действия на Рим. Той заедно с по-малкия си брат Илия укриват американски затворници и подпомагат членовете на римската Съпротива. След ужасните години на Втората световна война започва периодът на мирния и съзидателен прогрес. Асен се впуска с все сили в активна творческа работа, а сред неговите най-важни творби са шест метровата бронзова статуя на Минерва в Университета в Бари; три метровата мраморна статуя на Сан Джованни (собственост на батистинските монахини), статуята на Герой – в Института по физика към министерството на войната в Орвието и много други.
Старото ателие на Асен на улица „Маргутта” е било сборно място на най-видните интелектуалци и артисти в Рим през ‘50–‘60-те години на миналия век. Сред неговите най-известни приятели са Фелини, Ава Гарднър, поетът Унгаретти, художниците Гуттузо и Де Кирико.
Нанни Канези сравнява Асен Пейков с Шилер и Байрон, намирайки в същността му нещо загадъчно и мистично, присъщи на човек от минали епохи. Със сигурност тежкото юношество и ужасът, изживян след разстрела на баща му, оставят дълбока следа в неговото съзнание.
Баща му Никола е бил инженер и депутат от Земеделската партия на Стамболийски, чийто привърженици рано или късно са свършвали подпалени. Така през 1923 екстремната десница – земевладелците, унищожили 33 хиляди души, сред които и бащата на Асен, разстрелян на входната врата на техния дом. По –късно Асен споделя, че именно от онази входна врата взема ентусиазма на баща си.
На 16 годишна възраст забягва към морето и става рибар. Сред рибата и купищата рибарски мрежи заедно с още четири момчета създават бунтовния вестник „Мисъл”. Момчетата обаче скоро са разкрити, като четири от тях успяват да забягнат в Русия, а петият – хванат и това бил Асен.
Той остава в затвора 8 месеца, а след освобождаването му заминава за София.
Животът в столицата никак не бил розов. Асен успявал да яде само, когато се случвало да насече дърва или да спечели някоя друга пара. Тайно спял в една дъскорезница и дори опитал да се самоубие. Намерил го пазачът на дъскорезницата, който го лекувал скришом. Това бил мъжът, който като баща, го кара да разбере, че човек може да се самоубие само, ако първо е имал куража да посегне на това, което е вътре в него – на душата..
В София се сприятелява с един млад артист, занимаващ се с керамика, което приятелство определя по-нататъшната му съдба. Виждайки ценните работи на младия артист, Асен казва: ”видях глината, пипнах я и станах скулптор”.
След тази случка решава да завърши все пак училище, осъзнавайки, че връщане назад няма. Ходи на уроци при Андрей Николов и вече през 1937 завършва художествената Академия със златен медал”.
Следват Париж, Мадрид, Америка. Най-накрая се спира в Рим и както той самият казва причината са италианците – „най-свободният народ, който някога бил виждал, една истинска ежедневна поезия, за което може би дори самите те не подозират”.
Илия Пейков е по-малкият брат на Асен Пейков. Той заминава за Италия малко по-късно, когато Асен вече е проправил пътеката. Първоначално Илия помага на брат си в леенето на статуите, участва също в изграждането на скулптората на Леонардо Да Винчи, но после поема по пътя на изобразителното изкуство.
Ако трябва обаче да дадем едно определение на изкуството на Илия, то бихме могли да го наречем Художникът на Космоса. Не случайно, когато Гагарин отива в неговото ателие на пияца дела Пиня, в близост до Пантеона в Рим, космонавтът остава с отворена уста. Той пита Илия как е успял да пресъздаде онова, което само той бил виждал. Потапяйки се в триизмерните космически пейзажи, зрителите сякаш изпадат в безтегловност, пренасят се в отвъдното безвъздушно пространство.
Може би в необятните предели на вселената Илия е търсил семето, от където тръгва човешкия род и същност, с красотите и мистерията, които таи в себе си.
Мисля, че когато говорим за двамата братя не би трябвало да говорим за тях само като българи, защото те са един истински пример за хора космополити. В лицето на един от нашате големи посланици в Италия –Венелин Коцев, двамата братя са имали късмета да намерят един истински почитател, успял да лансира техните имена в България. Може би Илия и асен Пейкови щяха да продължават да бъдат неизвестни, ако не бе неуморната работа на вдовицата на Илия – Йоле Манчини и сина на Асен –Родолфо, които не престават да разпространяват спомена за двамата артисти. От 2007 година в Рим бе открит още един площад в близост до кинематографското градче Чинечитта, на името на Илия Пейков.
